В лъчите на духовен мрак и отстъпничество Паисий Хилендарски стана глас на народната съвест и написа книга, достойна за златните страници на българската история – История славянобългарска.

Родом от земите на Македония – дали Банско, дали Самоков – около лето Господне 1722, Паисий прие монашески обет в Хилендарския манастир и положи душата и делото си в служба на вярата и отечеството. Със сърце, разпъвано от болката за забравения род, и ум воден от Божия промисъл, той събра из древни книги, ръкописи и предания славата на българския род. Делото му – завършено в Зографския манастир през 1762 година – бе първият камък, положен в основата на бъдещето Възраждане.

„История славянобългарска“ е апостолско слово, зов, заклинание и обвинение. В нея Паисий припомня на българина за делата на царете му, за мъдростта на книжовниците, за славата на църквата и героите. С огнени думи той изобличава чуждопоклонството и срамежливото отричане на собствения корен: „О, неразумни юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?“

Скромен по ръст, ала велик по дух, Паисий обикаля земите български с ръкописа си, преписван от ръка на ръка, от душа на душа. Най-видният от тези преписвачи е Софроний Врачански, който дава на труда му глас и разпространение. И тъй, словото на Паисий се превръща в духовно оръжие срещу забравата и робството – оръжие, от което ще се родят бъдещите борци за свобода, книжовници и будители.

След смъртта му – около 1773 година – Паисий остава без надгробен камък, но делото му се извисява над вековете. През 1962 година, когато се навършват двеста години от написването на История славянобългарска, Българската православна църква го канонизира за светец, а 19 юни е определен за ден на Свети Паисий Хилендарски – ден на народна памет и духовна светлина.

Нека в този ден си припомним, че всяка нация живее не само с меч и хляб, но и с дух, с памет, с чест. Паисий ни завеща не само книга, но и призив – да не се срамуваме от българското, да пазим езика си, историята си и вярата си като светини.

И днес, когато бурите на времето люлеят душите, примера на Свети Паисий Хилендарски остава непоклатим стожер. Да го следваме с чест и достойнство – това е най-висшата почит, която можем да му отдадем. Да помним. Да бъдем. Да пребъдем.