Днес е лесно да изглеждаш активен – един коментар, едно споделяне и вече си „на страната на народа“. Но улиците остават празни. Защо? Може би защото е по-удобно да стоиш вкъщи и да чакаш някой друг да ти свърши работата.

Медиите също имат роля. По телевизията не виждаме почти нищо за протестите. Няма ги по новините, значи… сякаш не се случват. И хората свикват с това – щом не го дават по екрана, значи не съществува или пък не е важно.

А всъщност недоволни има – и от ниските заплати, и от пенсиите, и от това, че образованието върви надолу, а държавата изглежда в застой. Но пак повечето остават вкъщи. Може би защото не вярват, че нещо ще се промени. И това е най-големият проблем – не липсата на гняв, а липсата на вяра.

Истината е, че масови протести не стават, докато всеки си казва „аз какво ще променя“. Те се раждат, когато хората почувстват, че „ако не сега, няма да има друг шанс“. Докато това не се случи, ще продължаваме да живеем в парадокса – всички недоволни, но никой навън.

На 3 септември ще видим, дали ще излезе народът или ще си останем в комфорта на дивана, с поредния гневен пост в мрежата?

 „Никой не е по-покорен, отколкото този, който вярва, че е свободен.“ - Жан-Жак Русо